сряда, 18 януари 2017 г.

Единадесет часа през нощта е. С Ели правим тройна доза реване, защото сина ми след час е рожденик. Докато тя бие с миксера петнадесет яйца аз бълвам история след история. Една от тях я разсмя до сълзи и затова ще ви я разкажа.
През 1983 година есента прекарвам месец и половина вече в психодиспансера в Бургас като наказателна мярка за два текста, който написах пролетта същата година: "Играта с магьосник" и "Убийствено ретро". Играем си игра, половината лекари са мои приятели или на баща ми и затова гледат да направят престоя ми по-поносим, въпреки че и те са под контрол.  Една сутрин към десет часа главната сестра и една лъчезарна млада лекарка дойдоха при мен и ми казаха:  "Пооправи се малко, дошъл е професор мисля, че казаха Панов от Пловдив и той събира лекарската колегия, за да му представим твоя случай". Направих каквото можах за външния си вид. Отвориха врата на залата и ми показаха един свободен стол по средата. Зад мен стояха лекарите, а в дъното на залата на бюро професорът, който ако не беше бялата престилка можех да сбъркам с квартален милиционер. Беше забол поглед в някакви книжа, ту сваляше, ту слагаше очилата си и драскаше с химикалката си нещо. И така в пълно мълчание десетина минути. С оня стар номер на психиатрите, за да разбере какъв вятър вее в главата ми в момента. Аз си гледах нагличко и не можех да си отговоря какъв чин има този човек. Най-после впери поглед в мен, свали си очилата и попита:
- Николай, нали?
Кимнах.
- Искали сте да се занимавате с изкуство във ВИТИЗ? Защо и от какви позиции?
 Бях шокиран. Погледнах в ляво и дясно, после погледнах човека зад бюрото и казах високо с широка усмивка първото, което ми дойде на устата:
- Естествено от марксически.
Сега пък аз го шокирах май, а и няколко от младите лекари започнаха да се хилят на глас.
Човекът зад бюрото си сложи очилата. Драсна няколко пъти по някакъв лист и това, което можа да каже беше:
- Продължавайте лечението, можете да включите и по-силни медикаменти.

вторник, 17 януари 2017 г.

Винаги сам съм си поръчвал музиката, ще поръчам музика и за погребението си, bye bye Miss American Pie. Всяко чудо трае три дни, така че само три дни е задължително да се слуша.

By myself I have always ordered the music, and I will also on my funeral, Bye Bye Miss American Pie. Each miracle lasts only three days, so its obligatory to listen for three days. 

събота, 7 януари 2017 г.

В целия си съзнателен живот се опитвам да поставям ред в нещата от живота. Оказва се, че това е невъзможно. Тогава, в един момент, човек се затваря в себе си завинаги и търси успокоение на вътрешния си мир. Оказва се обаче, че и това е непостижимо. Какъв е смисълът да се живее.  Поглеждаш нагоре към небето и тогава чуваш кикота на безполовото конферансие от "Кабаре" (финалът на "Вашите пари не миришат" и "Убийствено ретро"). И Скорсезе погледна нагоре и чу само мълчание и тишина. Беше време и той да го направи в края на дните си. Оказва се, че животът е бреме и наказание. Всичко е лишено от смисъл и е абсурдно да се опитваш да търсиш смисъл, там където няма смисъл. Този свят е създаден от глупаци за глупаци без капчица разум и ръководени единствено от инстинкти.

In my conscious life I am trying to the thing in order and to put my life in order. As it happens this is impossible. Then, the person usually locks himself inside and searches for inner peace. This is also unreachable. Where is the point of living? You at the skies and all you hear is the giggle of the sexless announcer in "Cabaret" (the endings of my texts "Your money doesn't stink" and "Killing retro"). In the end of his life Scorsese also did look up, towards the skies, and he heard only Silence. It seems that life is mostly burden and punishment. There is no sense, so it would be absurd to look for meaning where there isn't any. This world is created by fools for fools with no reason and everything is driven only by pure instincts.